Завиждам му…

30 март навършваме 3 години от кончината на отец Мариуш Полцин, дългогодишен енорист в Белозем.

Това е любимата ми снимка на отец Мариуш. Пътувахме тогава за Хърватска за среща на капуцините от средна и източна Европа. Отец Мариуш заглежда се не по прекрасните околности на Адриатика, ма гледа зрещу залез слънце, някъде там в одвъдното. Винеги е гледал подалече от другите хора. Винеги е видял повече, такава му беше душата на истински художник-артист.

Никога не бих искал да страдам като отец Мариуш, но бих искал да умирам като него. Не ме е страх от смърта, страхувам се от умирането. А отец Мариуш показа върха. В своето смирено отминаване, никога не се оплакал от болката, а страдал много. Никога не е питал – защо на мене – той просто гледал с душата си на много подалече. Неговот умиране е било като изкачване по стълбите към там отвъдното, целта на нашия живот.

В това умиране показал цялати си душевност. Близост до Бога и Йоан Павел Втори, когто му беше духовен пътоводител. Сълзи на владиката на Клагенфурт, когато е донесъл на отеца мощите на Свети Йоан Павел Втори, обич и нежност с която ги прегърнал до наранените от операции гърди, строшиха найсилния човек. Тогава разбрах, че бяхме заедно повече от 14 години а едва през тези послесни 14 мецеца започнахме да позвавахме неговата истинска душевност, която така скривал за себе си. Това, какъв е бил в душата си.

Вечная ти памят Отец Мариуш. Застъпвай се за нас.

о. Кизу, Инсбрук, 30 март 2019 година