Не винаги по-възрастен има предимство…

Днес отец Мариуш има именден. Той го празнува заедно със своя покровител. Мариуш и семейството на светеца, които заедно стигнаха до короната на мъченичеството. Но в деня на именния ден на Мариуш тази картина ми се яви: Мариуш в Клагенфурт между моите родители. Нито баща ми, нито Мариуш вече са с нас. Само моя мама, макар и жива, живее в различно измерение: свят на фантазия, преплитащ се с реалността, причинена от болестта на деменцията. И като гледам тази картина, си казвам: старите поговорки не винаги се сбъдват. В случая с баща ми и Мариуш старшинството няма значение. Въпреки че баща ми се разболя по-рано от Мариуш, на същите места, по-младото тяло загуби битката почти година по-рано от по-старото и по-опустошеното тяло на баща ми. Да, младите губят по-бързо.

След това друга снимка, или снимки, показващи Белозем. Когато говорят за нас, за мен и Мариуш в контекста на България, огромното мнозинство ни свързва с красивата конкатедрала в

София, последната ни съвместна работа. Но аз мисля за Мариуш по съвсем различен начин. Повече отколкото за онези дни от строежа на катедралата, виждам го в къщичката в градината, от срещата на стълбите за мазето под църквата, вече я няма къщата. Гледахки цветните снимки от Белозем, Белите стени, подредените градини, черния асфалт, все по-малко вечно присъстващата тор от местните стайни, трудно да си представим, че доскоро всичко тук беше сиво и мрачно. На пътя вечно вода и блатото. Днес Белозем отговаря найпосле на името си. Много  повече, отколкото през 1994 г., когато Мариуш пое местната енория. Можеш да говориш за мен, че съм „пристрастен” но много по-възрастни жители на Белозem ще се съгласят с мен: Мариуш, той беше добрият дух на настоящите времена на Белозем. Тези млади семейства, все по-вече децата, разнообразност и цветовете на дъгата, имаше своя източник в тази винаги елегантна и подредена „руса личност” о. Мариуш – „нашето моче” или „русото момче” така го наричала баба Донка, наша готвачка по това време, спътник на много капуцини и нашата „добра баба Донка” до смърт. „Домине измолихме” – означава отче ние завършихме броеницата” и време за литургията. Пискливият  глас на баба Донка успя да пробие най-дълбоките области на блажени сънища на Мариуш, да го измъкне от леглото в 5:00 сутринта, защото нашияте „Калугиерки“ чакаха в църквата. Проблемът беше, че те дойдоха, когато той току що успял да заспи. Фактът че в една шапка и ръкавици писал писмата на една стара машина за да намери парите, нямаше значение за тях. Те  си легнаха с пилета и станаха с петълите. В зимата след Меса се прибираха у дома до леглата си, а ние трябваше да се борим с останалата част от деня със сън и задължения. И след още едно кафе, облечен в шапката, известния си кожух и ръкавици с пръсти, той неспира да пише … Този път за къщата.

Спал е в градинска къща, 3х5м с тънки стени и водопропусклив покрив. И студ и сняг бяха тежки в онези времена. Предишният енорийски дом беше разрушен, оставаше само повреден фондамент. Но Мариуш вече имаше модел от хартия с новия дом. Дори покривът можеше да бъде свален. Сега той написа още едно заявление за пари за тухли и строителни материали. По-късно ще се тревожим за покрива. Обикновена тухля-стереопор-тухля четворка – никой още не е строил така в Белозем. Мислихме, че хванахме Господ за краката и ще имаме топло най-после. Колко бяхме глупави и наивни…потценявахем Белоземската зима. После алуминиеви прозорци с термичен мост, новост внесени от Гърция и направо от Стряма. Бяхме горди. И  какво от това че бях в София, строихме заедно, въпреки, че наймного страдал само той. В София не беше по-добре, защото ремонта никога не свършваше, отоплението никога не работеше както трябва. Но поне се затоплих в колата, когато карах зимен сезон вечернето време благославяйки къщите в най-отдалечените квартали на София. Мариуш не разполагаше с такава възможност. Посещението на семействата продължаваже само два дена. Дори ако имаше мраз и снеговалежи, домашно приготвената ракия – днес бихме казали грапа – беше ефективно средство за зимата и всеки дом имаше собствено производство (дори и до днес). Колко можеш да пиеш? Никога не пихме по време на коледното посещение. Не че бяхме апостоли на трезвост, но с преднамереност. След 5 семейства, вие бихте паднали като трупи, защото ракиите бяха отлични, но силни като огън от ада. Хубаво е, че са били „Петрупи” – членове на енорийския съвет и един път на годината „жертви на Белоземската гостоприемност”. Те ни водиха през кътчетата на Белозем, от къща на къща, и именно те са поели задължението да дегустират от домашно съкровище – вино или ракия. Затова ние бяхме трезви ударите поеха Петрупите, нашите смели стражи в трезвостта. Така оцеляхме, защото отказът беше липса на уважение. След два дни се връщах в София, натоварен с агнешко и ярешко, месо, бутилки с ракия, които Мариуш така мразеше(само агнешко и ярешко). А Мариуш пак пише и изпраща молби, цялата зима. Созана за писмата. И водата продължаваше да тече, страх беше да пипнем покрива да не разпадне. Водосвет в Белоз е събитие, което  е предизвикателство за ранга на балканската битката. Победителят беше само един и най-често беше „ракия”. Хората бяха бедни, даваха храна и напитки вместо пари. Днес виждам, че в края на краищата не сме живели в покрайнините на Европа, а в резервата,  на остатъците от човечеството. Без убида, пиша го в положителния смисъл. Днес останаха само хубави спомени и болка от липсата на спътника, сиреч – отец Мариуш.