„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…”
Първата Коледа без о. Мариуш
Времето изтича толкова бързо, е като вода в реката която с търпеливото си систематично течение реже и найтвърдите скали. Изглежда, че и в страдателните болки, със времето лека по лека измива спомените от любимите хора. Само болка от липсата, тя остава за винеги, но и нейното острие със времето е все побезопасено.
Липсата на скъпите ни хора, усеща се по особен начин по време на Роженските празници, когато мястото на драгата ни личност остава празно, а осъзнанието, че поне тук на земята, никога няма вече да се виждаме, оскърбява ни повече и по-вече. Жалко, че чак отнемането на близък ни човек, прави, че разбираме колко много е бил важен за нас и колко много ни липса той, който си отиде. В навечерието на Новата 2017 година, признавам го и аз: Да, не знаех, че толкова ще ми липсва. И с времето изобщо не е подобре, напротив.
Поглеждам статуята на Възкръсналия Христос, която всеки ден бди над мене и признавам, че знам, че смъртта вече няма, че започва новия – вечен живот, но…нормалната човешка липсва е по-досадна, отколкото бихме очаквали.
И в незапно попадам на една забравена снимка. Моите родители с о Мариуш в Клагенфурт… Имаше един момент, която можахме да празнуваме ваканция заедно в Южен Тирол и по пътя за моият новия дом, спряхме в Клагенфурт, да видим „стария” Приятел. Личността на о. Мариуш за моите родители е неразделимата част от моята история в България… Болестта, която поглътна отеца, почти по същото време хвана и баща ми. И той е вече бе стомаха, без 30кг и в непрекъсната борба със смъртната присъда. Божието Милосърдие държи го, явно заради болната ни майка, но болезненото изпитание свърза ги още повече.
Рождество Христово в Българив, това не е само Коледните пещери, елхи… но също и коледните посещения на енорийските семейства. Особено първите две години в София, колко много време прекарахме в колата посещавайки католиците в най-далечните столични рейони. Имах тогава чувство, че София познавах само през ноща, защото когато енорияшите се прибирали от работата беше вече тъмно.
В последното споменаване споминавах вече, колко важен за нас беше Форд Ескорт, единствено място по зимното време, където ни беше топло. Там също и се раждаха найголемите проекти на пасторалната ни дейност…
Споменавам тези месеци с голяма нежност. Вярно, че беше трудно, ама колко голямао желание и дух… Затова днес Те моля о. Мариуш моли се за нас, този мисионерски Дух, изпълнен с любов и грижа за другите, да остане за винеги.
Не казвам ти „почивай в мир” – не. Действай. Имаме нужда от теб.
о. Кизу
ToJo 