Отец Мариуш в моите очи – 5 месеца без него
„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват”
Този пореден спомен който пиша, пиша го точно в часа, когато о. Мариуш преди пет месеца, помоли да му изключат системата с морфин която утоляваше болката му. Никой не е разбрал, че последните 11 часа, живял е вече между двата свята. Утре, 30 август, ще се навършат пет месеца, както се премести о. Мариуш от нашия свят в дома на Небесния Отец.
Както си спомням от България, хората след смърта на някой близък, винеги са очаквали да сънуват починалия близък. Не знам защо. Но знам, че много са сънували близките и така им беше облекчена болката. Знам, че много от вас са сънували о. Мариуш. Само не аз. Вярно е, че никога не сме били приятели. Бяхме братя, свързваше ни живота, мисията, целта…допълвахме се, потпомагахме си…
Никога не сме се състезавали, ама към същите цели, стъпвахме по различни пътища. Пъвите години, той ме учеше на много пасторални неща. Как се води енорийската канцелария, как се потготвя документите. Това отец Мариуш потготвил книгите с рубриките, които до ден днешен ползват се и двете Епархии. После постепенно почнах сам да продължавам и да развивам пасторалните дейностти, не винеги съгласно неговото мнение. Но бях убеден, че много пъти го изпреварвах чрез това.
Но не и този път. Нямам никакво съмнение, че тази надпревара спечелил е той. Аз съм сигурен, че той е вече там, където аз само мога да се надявам да бъда и аз, с помоща на Божието Милосърдие.
Течи последни 14 месеца от неговата борба със рака спечели му наградата. Затуй може би, той не чука на вратата ми през ноща, като другите умрели, за да им помогна с поредната отслужениа литургия. Явно на него не му вече трябва. Явно сега това той може да ни помага повече от някога…
Ако е така, помагай, насочвай, предупреждавай.
Ние не сме те забравили. Почивай в мир.
о. Кизу
ToJo 