Три месеца без отец Мариуш
„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват”
Вече три месеца от кончината на отец Мариуш а на мене все още не ми се вярва, че вече го няма между нас. Мисли все още се отправят към Клагенфурт, какво може да прави той сега…? В телефонния списък все още неговия телефонен номер не е изтрит, все пак трябва да го променя най-после. Сега е много полесно. Сега му се обаждам без телефонен апарат и няма нужда от никакъв номер. Само мисъл, разговор… в сърцето ми…
В България живота продължава. Наши некогашни деца от давна са зрели хора: бащи, майки, семейни, разведени… живота продължава и без нас. И то още как. Вярвам, че сега още повече може Отеца да направи отколкото преди за нашата прибрана Родина – България. Поне сега има влияние на много повече неща откакто беше между нас.
Включвайки телевизора, за да гледам Европейското, спирам по случайност на някой от Берлусконите канали, а там баварски сериял 2234 серия … Усмихвам се, защото подобен сериял на мене и на о. Мариуш помогнал да навлезем в тайните на бълггарския език. Серияла се казвал „Страсти”. Ние намерихме някакъв стар телевизор и канал едно беше единствен който можахме да хванем с домашната антена. Но поважно от картината беше звука. Чувахме много добре българските дублиори на филма, които помагаха ни все повоче да заобикнем българската реч.
Разбира се за начало не сме разбирали много ама чувахме как се говори и това беше много приятно чувство, все по-приятно ставаше, както познавахме българските думи.
Лекциите ни провеждала, първо за нас двама после и за о. Павел, госпожа Кръстева, на която температурата от 40 градуса, имахме чувство, че не правеше голямо впечетление. Покрива на известната търаса в стария софийски дом, беше направен от ламарина. Само че някой е забравил да сложи хидроизолираща изоляция. Лято имахме безплатна сауна, зима хладилник и конденса, който понякога правеше ни студен душ. При недостатъците на тока, които в началото на 90-те години се случвал доста често, заместваше ни търасата хладилната камера, ама лятото беше страшно. Въпреки всичко точно там направихме си уютното ъгълче с телевизора и това ни беше общото място, където найприятно си прекарвахме заедно с отеца свободно време.
Високата темпрература имаше си и своите предимства: учихме български с двойната скорост, само и само помалко време да стоим на горещото. Май си заслужавало. Два месеца по-късно на мене ми се случи да остана сам в енорията. Отец Мариуш замина за някое поклоничество в Италия, също сам с два автобуса Българии, покойния вече о. Алойз за ваканция в Тирол и на мене ми повериха да се справям със всички неща в София. Ама се справихме. Отец Мариуш в Италия аз в София. Имахме курс не само по езика, ама и по порастване в живота и то с много ускорена скорост.
Както се връщам в тези моменти от първите две години, разгледайки снимките с усмихнатите млади лица на софийските младежки, а днес вече родители на подрастващи деца, идва ми на ум Владая. О, да. Това беше абсолютно първия ни проект, който ако би се реализирал, щеше да взриви развитието на софийската енория много порано и много яко напред.
Софийските енорияши, особено възпитаници на времената от комсомолските времена, знаят перфекто какво е Владая. В планинския квартал на София, в посоката Перник, намирал се изключително прекрасен терен на лятната станция на софийската енория Св. Йосиф. Но през 1994 година, върховните години на Владайската станция от давна са отминали, а на мястото на станция са останали руините и остатъка от заглушаващата Антена на предаванията от Радио Свободна Европа и провизорично построена умивалния, кухня и трапезария за децата.
Но ние видяхме в цялата руина нещо изклучително хубаво и прекрасно. Имахме визия, имахме проект и найважното – имахме обещани пари за неговата реализация.
През 1994 година са живяли още доста хора, които своето детство помят как растеше между отците капуцини на Владаята. Имаше и снимки. Това ни даде куража да възстановим всичко и да напавим още повече.
Отец Мариуш много сериозно се зае с проекта Владая. Припомням, бяха 1994 г. малко преди кризата и инфлация на Беровото правителство. С помоща на архитект М. много бързо успяхме да спечелим регулацията от общината на Владая и всички разрешения за да маркираме пак границите на нашата земя. Тя, отколкото си спомням беше около два хектара. Отец Мариуш се зае веднага с консултаците на архитектите да направим един проект как да възстановим хубавите времена на владайските ни земии. Повече. Искахме да имаме нова съвсем модерна база, място беше достатъчно.
По това време аз поех изцяло ангажимента на енорията, потпомагайки отец Олойз, докогато не се разболя, а отец Мариуш потъна в проекта и пращане на писмата за да намерим финансовата поткрепа. Всичко вървеше много добре, твърдо добре, за да може да стане. Найнакрая през септеври 1994 година проекта беше готов. Освен почивната станция, имахме и място за игришето, за тенис площатки, за зали… всичко каквото можехме да измечтаем, което можеше да направи на младежите идването на Владая атрактивно.
През октовмри получихме и потвърждение от Генералното Настоятелство на нашия Орден в Рим, че те изцяло ще подкрепят проекта. Сумата, заедно с оградата и всичките постройки и регулации беше за България астрономична по това време – 130 хиледи долара. Но за нашия орден беше все още приемливо. Както споменах, беше твърдо хубаво, за да стане реалност. Нашите настоятели в Полша по това време, са съобщили, че няма да пускат повече персоналното поткрепление за България. При това условие, генералното настоятелство задържа проекта, мотивирайки своето действие с липса на хуманните ресурси, което означаваше в практика – не се знае да ли капуцините ще останат в Бългрия.
Проекта беше задържан. Дойде 1995 г. кризата на правителството, инфлация и много други промени. Отец Алойз става владиката на Русенската епархия, отец Мариуш заминава за енорията в Белозем, аз оставам с о. Павел Шимусяк в София, като енорист на Конкатедралната църква св. Йосиф. Инфлацията направи, че от целия нашия проект, обещаните пари ще ни стигнат едва за оградата на владайската ни собственост. И така първия ни големия проект отиде на Кино. Но и по същото време, дойде на о. Мариуш силен рефлукс, който както всички чнаем, доведе го на края към смъртното легло.
В цялата трагедия, неуспех, видяхме въпреки всичко надеждата за България, надежда за българските католици. Никой не зане, че по същото време нашите настоятели от Полша са направили всичко възможно ние с о. Мариуш да се скараме помежду си и да напуснем България. Тогава всички наши настоятели би са били щасливи, защото капуцините щаха да се освободят от България, която като миссионното поле не даваще признаци на надеждата на развитието на ордена. Да, никой не гледал по това време народа и вярващите, а само да ли ордена може да се развине или не. Нямахме и особена поткрепа от нунциятурата. Не искам да изброявам имената, на тези които за всяка цена искаха да ни видят каксе прибираме в Полша, понеже все още са живи. Само благодарение на българските владици оцаляхме, аз и отец Мариуш. Те са ни поткрепили Може да звучи и скандално или срамно, но при големите нужди на мисиите в капуцинския орден, където всеки мисионер беше поценен от злато, Българив не е била атрактивна страна като миссионната ни дейност и не даваше никакви надежди за развитие. Тогава отец Мариуш казвал, даже и през живота си няма да видим плодове, ще дойдат след нас.
Но ние с отец Мариуш устояхме. Ние усетихме големия потенциял, който се събужда в Българските католици и въпреки всичко останахме. Положиме за Църквата в България найхубавите си години от живота и никога не сме съжалявали. Отец Мариуш още преди да умре повтариял, че не съжелява нито секунда от живота си в България. Днес мога и аз да изповядвам същото. И аз не суъжелявам нито една секунда от пребиваването ми в България. Живота и нашия опит не е бил сладък, но направил ни човеци. България ни напави пълноценни човеци, които познали бедността, несигурността, несправедливостта… всичко, което днес ни прави това което сме. Затова отец Мариуш замина за вечното Царство Щаслив. Убеден че всичко е направил каквото е могъл като човек, че в България Католиците да са истински свидетели на вярата. И като гледам днес, не сме сбъркали. Гордеем се с България, гордеем се с нашите последователи. Още не е време за да напиша защо напуснахме България. Ще му дойде време. Но няма в това нищо скандално. Така си е бил реда.
Вечерта на Великден, по думите на родния брат на о. Мариуш, който присъствал до последно при леглото му, отец Мариуш след поредното си душевно преживяване казал: „ес ист генуг” – което значи: „вече стига.” Той помолил брат си той да изключи устройството което подаваше на отеца болкоуспокояващо и така без него, след Двадесет и четъри часа покъсно отмина за небето.
Може съм луд. Не знам. Но не мога да се моля за неговата душа. Имам едно чуство, че той направо замина за небето. Днес, ще отслужа за душата му светата Евхаристия. Но от някаде идва сигурността, че няма нужда, че той вече няма нужда… ако не съм прав, нека да го сънувам, нека да ми каже, че греша… Ама от три месеца, няма го в моите сънища…
о. Кизу
ToJo 