Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…”
Спомени за о. Мариуш Полцин
Тридесети Март, 7 часа сутринта…
Пак дойде тридесети ден на месеца, отмина вече 7.00ч. сутринта… Минаха вече два месеца без о. Мариуш. Все по-силни се явяват думите на Твардовски: „Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват”…
Свършва май, а на вънка вали като невидяло. Тиролската влага задържана от доломитовите скали на пред-Алпите Сузи все по-често прониква и моето тяло.
Влагата, промяна на времето, това са били от както си помня моменти, които тялото на отец Мариуш се бунтуваше. Много страдал по такова време от болки в костите. До последно. То до края не се знае дали последните дни повече страдал от рак или от непрекъснато се променящо време и каквото следва, болка в костите. Колко реално особено днес се усеща неговото някак на духовното ниво присъствие.
Към това за нас тридесети, има особено значение. Както вече споменавах, пристигнахме в България на 29 юни 1993г. през ноща. На 30 юни за първия път видяхме столицата на родината на Вазов в светлината на деня. Сутринта, когато се събудихме, не сме коментирали много. Първите коментари дойдоха след посещението в тоалетната, в която освет престола на „освобождението” беше и душ. Ама как! Директно на пода, без кабината… без завесата… То и на някой му хрумнало да го сложи, нямаше как, мястото в тесната и дълга като херинга баня, нямаше. Още от горе стария бойлер, който найхубавите времена имал отдавна зад гърба си. Убедихме са за това първ зима. Само да добавя, че точно по това време се извършвал в стария енорийски дом ремонта.
След „баниов шок” погледнахме от токущо сложени нови прозорци… Бяха нови, но да ги отвориш и да ги затвориш след това, беше изключително предизвикателство. Ама гледаме от прозореца, голяма плщад. Ама ние не сме го разбрали веднага, щото 3/4 от повръхността му занимаваще стария дървен материал, разбутан като глечки от играта. След дървено-металното побойовище една раздептана, звалина от пясък. Между нея и дървеното свалище имало съвсем нормална малка пътечка водеща към театрален салон, наричан енорийска църква.
А на края на пътечката паркирала една кремово-бяла кола, която не сме могли да идентифицираме. А това беше върха на ДДР-овската автомобилна техника, наречена „Баркас”. Ние млади Полячета чухме и видяхме и карахме Вартбург, Трабант… ама Баркас видяхме за първия път. После научихме, че това беше дар за енорията от Германия… На подарен кон в зъбите няма да му гледаш…
И тогава устата на о. Мариуш изрекоха най-популярната полска дума: „к..ва, Кжъсиек къде сме…?” И почнахме да се смеем без да знаем защо, стана ни смешно. Май първата степен на отчаяние. Но това беше само малка шепичка от изненади за този ден.
На закуска се запознахме с леля Милка, внасяла добър дух в тъжната обиколка. Любо Босилков, който покъсно ни стана лява и дясна ръка във всичко. Първо се запознахме с неговото хъркане, когато о. Алойз през ноща ни показвал църквата. И найнакрая дойде покойния вече о. Алойз Бодурски, нашия енорист, настоятел, покъсно преди смъртта му, неръкоположен владика на Русенската епархия. И започна представление. Отец Алойз се оказа много ерудиран човек. Ама не е бил готов за среща с източната Еуропа, въпреки че до дванадесет годишната възраст, е живал в Житница. Питал ни на немски, италиянски, френски, гръцки, испански и кой знае още какъв език. Ние знаехме само един: полски и руски. На въпроса, да ли отеца говори руски, млъкнал и той. Значи човек познавал толкова езици и не успял да комуницира с нас на нито един от тях. А ние с руски се справяхме отлично… и Кой беше подобре потготвен за България? Реторичен въпрос.
Отец Мариуш с помоща на леля Милка, и убедителните му жестове на ръцета, разказал, цалата ни ноща история и как така ние притигнахме на Аерогарата, а отец Алойз ни чакал на Ж-П гарата…
След като розяснихме положението, отидохме на първия реконесанс в града. Припомням, че тогава София не е приличала на нормален европейски град както днес, а повече на Севернокорейска Колония… Първо което ни впечетли, че по нормално рабтно време кафенета на Пиротска са били пълни…после всеки вървял с пласмасова чашка в ръката, изпълнена с черна на цвят течност, която претполагахме че е кафе. Отец Мариуш извадил някоя твърда валюта, претполагам Деутче Марка и в едно от множество Ченч бюра, от които било пълно на Пиротска, сменил я за левове. Нашия водител из града беше едно младо момче Иван, който от голямата любов към Полша(после разбрахе, че си търсил съпруга в родината ни) научил родния ни език доста добре. Можехме свободно да поставяме въпроси. И тук внимание, идва хит на деня – идва БОЗА!
В началото отец Мариуш беше много отворен на всички новости, които ни са били предоставени в България. След нощното ни посрещане с няколко тави домашната баница и хектолитри кисело мляко, мислихме че нищо вече по-трагизно не може да ни срещне. Колко много и дълго трябваше да учим България. В родината на кисело мляко е всичко възможно. Точно когато си мислиш, че си постигнал найдълбоката дупка, идва да осъзнаеш че все пак има още второ дъно… За нас, пирона към отзаяние беше „Боза”. Иванчо в разгарата да ни подаде на ръката си цялата София, ни купи по половин литър жълтаво-сива напитка, казвайки, че това е найскъпоценното в България. Познавайки отец Мариуш от днес, трудно си човек представя, че е могъл да бъде такъв куражлия в опитване на българските кулинарни изненади. Ама опита с Боза, разяснява защо после толкова внимателен е бил, слагайки каквото и да е в устата ти.
Тъй като боза е „жълтото злато на България” взехме едновременно дълбок шлук…Аз не знам как го глътнах, беше само един път. Ама о. Мариуш отговорил с фонтан от повръщане. Боза отнесе обяд, вечеря закуска …. като старата Марица заметяваща тракийските нива. Вече научихме две думи на Български: Баница и Боза… Отец Мариуш до края на живота си не е повторил опита с Боза, а баницата едва след дългите години.
Трудно ми е да опиша, какво е било след това, аз от първия ден помня само две неща: среща с боза и баницата.
По време на Евхаристизната молитва и спомена на умрелите, идва мисъл за о. Мариуш и първата ние в София Светата Служба. Но за това ще разкажа на поредната ни годишнина в БГ, на 30 юни.
Ето такива бяхме, куражлии юнаци, истински парашутисти. Трудна е била с България любов. Но само в начало, докогато се пробвахме, докогато се обработвахме. А после стана веч ясно, че никаде не е достатъчно далече, разтоянието да ни раздели… Братко почивай в мир!
о. Кизу
ToJo 