„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…”
Спомени за о. Мариуш Полцин
„ Първата любов ражда не хваща” – 11част
Днес минава един месец, откакто о. Мариуш замина за там, за където и ние се надяваме да отидем. Току що се прибрах от болницата в която от една седмица лежи баща ми. След три години борба с рака, същия като при отец Мариуш, беше за втория път опериран. Стомах и дебело черво го вече няма. Заедно с майка ми и Доминик, мой племенник, посещаваме го в болницата. Лека по-лека се събира към живота. Още е слаб. Със шъги се опитваме да развлечем атмосферата. За миг ми идва пред очите подобна сцена от преди три месеца, ама толкова беше по-различно… толкова по-тихо и по-тъжно… но не помалко изпълнено с надежда.
Проблем беше подобен като при баща ми. Отец Мариуш не можеше вече да гълта. Храната му, с прецизност до секунди и милиграми, подава машината. Отецът вече се научил да шепти. Наранени по време на сложната операция гласните струни вече са се втвърдили и отеца можеше едва да шепти. Но вече изработил начин и не се уморява както от преди няколко месеца. Като баща ми лежеше полуседнал. Разликата беше тази, че баща ми няма температура. При отец Мариуш нараненото от хирургическа ингеренция тяло, вътрешно пламнтило. Отеца като моя родител не можеше да гълта храната, ама поне с хладната вода остудявал изгорялата уста и пламващите вътрешности. Смених му водата на студена. Този ден говорихме целите 40 минути. Това беше рекорд на дължината на расговора ни. Но по това време на тази среща смених му водата два пъти. Когато взимах чашката в ръцете ми, тя беше топла, водата също. Колко много пламваше тялото му, ако бил в състояние да стопли водата…
Това знаеше само той. Никога не се е оплаквал. Не казвал какво го боли. А знам, че болеше го всичко.
Тази болка – „всичко” – беше ми много позната, още от София. Най-вероятно тежките условия от времената на ремонтите в Белозем, престоя под църквата, в къщичката, възпалиха и така болните му стави. Най-зле беше по време на промяна на времето. Но за болките знаехме само ние, близките. А въпреки всичко отеца продължавал своята служба. Мечтата му беше слънцето. Топлина… Може би затова толкова чакал на завръщането ми от поредното миссионно пътуване, за да разказвам… А аз винеги знаех, че пътуването не свърши, докогато не отида в Клагенфурт…
Когато Мариуш идвал при мене в Меран от Клагенфурт, избирал пътя през Венето-Фрюли, италиянската граница със Словения и Австрия. По пътя спирал за няколко часа на някой от Венецките плажове за да стопли „кокъли” на слънцето. Беше тогава много щаслив. Рядко го видях такъв в България. Грижите за всичко открадваха му усмивката. Тук в Австрия или Южен Тирол, нашите разговори найчесто порано или покъсно стигаха към България. Тогава Отец Мариуш по-особен начин се съживявал. Просто „Първата любов ражда не хваща”.
Последнията ми среща с Отец Мариуш беше три седмици преди неговото заминаване на небето. Само подал ръката, каза тихо „чешч” и се отдаде в ръцете на медицинските грижи. Следващият път когато се видяхме, рзделяваше ни вече дървената стена от ковчега на катафалката в капуцинската църква в Клагенфурт. Вече нямаше даже шептяне, само тихите молитви на верните приятели в Църквата. Отец Мариуш си замина.
Така както тихо дойдохме в България, така и тихо от нея заминахме, така отеца тихо замина за „Дома на Отца”.
България първо напуснах аз. Тихо, без фестите. Свършиха се идеите за службата. Дойде новото поколение събратя, поколение с нови виждания, нови формули на дейността и службата в България. Дискусии понякога бяха трудни и бурни. Нямало смисъл да се борим помежду си и да унищожаваме това което с Божията помощ построихме. Имахме още това щастие да видим новото поколение български Католици което поемало своя самостоятелен път. Затова напускане беше по-лесно. Истинската Любов респектира щастието на другиго, даже ако този другия поема собственния и различния път. Аз напуснах през 2007. Отец Мариуш остана да продължи. След две години обаче напуска и той.
Имаше много нови предизвикателства, които обаче водиха през унижение и пречистването. Един ден ще разкажа и аз моя път. С Отец Мариуш срещаме се пак в наша нова провинция Австрия-Южен Тирол. За нас винеги е било ясно, че ако някой ден ще напуснем България, ще отидем в Южен Тирол, да върнем с персоналната помощ на братята това, което Те от 1928 година направиха за България, за Католиците от Старата Планина на юг. И така без да се комуницираме помежду си, се срещаме тук, където сме сега. Това Божия Дух ли беше? Със сигурност не беше нашия план.
Отец Мариуш дойде в Клагенфурт много наранен. Душевно наранен. Тази глава от неговия живот беше явно много крехка, затова я пазил само за себе си. Така както покъсно физическото страдание от смъртната си болест остана хеговата тайна.
Но това което искам да кажа сега е много важно, той каза ми го лично няколко седмици преди напускането на тази земя: „Сърцето ми е чисто, изповядах се, приех тайнствата и простих на всички”… 
Аз оставам още тук. Гледайки борба на баща ми, споменавам си отец Мариуш. И не мога да се моля за о. Мариуш, аз моля отец Мариуш. Аз призовавам неговата помощ. Него който разбрал какво е да се бориш със рак. Може би греша, но аз вярвам… не аз съм убеден, че той чрез пътя на 14те спирания стигнал вече директо там при небесния ни Баща. Не го наричам светец, всеки от нас чрез кръщението стана свят. Аз само го молия, моли се за мен, моли се за моя баща, моли се за всички нас.
Кизу
ToJo 