„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…”
Спомени за о. Мариуш Полцин
„ Папата и Софийската конкатедрала” – 9част
По време на последното сбогуване с отец Мариуш в Клагенфурт на 5 април 2016г, когато монсь. Алойз, епископ на епархията Клагенфурт, споменавал как отец Мариуш реагира, когато той, епископа, го посети в болницата в Грац когато му донесе мощите на св. Йоан Павел Втори. С толкова голяма радост и обич, каза владиката, отец Мариуш прегърна мощите до сърцето, че чак на самия епископ настръхна кожата. Отец Мариуш много обичал Йоан Павел Втори. Когато папата посети България през 2002 г. това за Мариуш беше изключиелно събитие. Както и за всекиго от нас.
Отец Мариуш не е бил вече енорист в София и цялото досойнсво за посрещане на папата падна върху мене. Претполагам, че отец Мариуш в този момент беше на съвсем друго ниво. Особено, че сутринта, преди пристигането на свеия отец в София, от общината дойде найпосле разрешение за сроежа на новата конкатедрала в София.
Това беше вече дар на папата на варващия народ от София.
Отец Мариуш много се активирал по потготовката на идванео на светия отец. Обикновенно аз ходих по бюрократичните неща, този път о. Мариуш придружаваше ме навсякъде. Когато се срщахме с държавна Сигурност и когато ходихме при началника на Железницата, да ни пусне специялен влак за литургията в Пловдив…
Това май беше момент, когато отецът се въздигна от здравната криза. Мислия, подозирам, че случай на отец Мариуш, беше един от поредниете чудеса, които вършеше Йоан Павел Вори още по време на свой живот. Никога не сме говорили за това. Но сега когао размишлявам и се завръщам назад, там нещо трвбвало да се случи. И това би обяснявало реакцията на Мариуш на папските рекликвии.
След посещението на Светия отец имахме пак двама новата цел: строежа на конкатедралата. Това беше голямо събитие но и голяма радост. Отец Мариуш от нова живна. Веднага се захванахме с проекта. Ама проекта на конкатедралата в София, беше ни наложен от горе. Но за нас това не е бил проблем, важно че найпосле, още по време на нашия живот, ще построим църва на софийскит енорияши, които от бомбардировките през март 1944г. своята енорийска църква са имали в бившия театрален салон. Архитект се консултирал с нас непрекъснато, а ние видяхме вече как в София расте това на което чакахме.
Но не само проект. Ние трябваше да тръгнем и да търсим парите, иначе църквата няма да се построи. Мислихме, че думата „Новата конкатедрала” ще ни овари вратите и джобовете на дарителите. Но не е било така. Въпреки. че от настоятели на нашия орден получихме потвърждеение че ще получим помощ за църквата, средствата бяха малко. Капуцините са финансирали само енорийския дом. Всичко останало дойде от пловдивския Владика монс. Георги. Ние знаем, че имало много важни и влиятелни хора, които са ни поткрепяли, затова отваряха се пред нас много врати. Ние с отец Мариуш имахме съзнание за това. Един от тези влиятелни, беше Кардинал Содано, който после и освети конкатедралата. Затова и тази голяма усмивка на благодарсност на отец Мариуш , към папския Първия Министър.
Първите пари сме инвестирали с помоща на фирмата Команс да закупим желязото за бетонните конструкци, фуражите. Това беше добър удар, Тъй че после желязото много поскъпнало. Благодарение на това можахме после да сложим климатичната инсталация. която се намира до ден днешен в църквата.
Отец Мариуш през всичките четъри години на строежа, беше често с работниците на софийския обект. Когато вече му омръзна да пише, намирах го пемежду работниците, на които помагал да вържат куфражите…Нямаше ден, да нямало разходка измежду растещите стени. Подозирам, че отец Мариуш имал малко други вижания по развитието на проекта, но както винаги до сега, правихме компромиси и гледахме да е добре за всички. Найвече за нашите енорияши.
После дойде труден момент на обзавеждането. Отец Мариуш обмислил как би трябвало да изглежда олтар, розпятието, статуите на св. Йосиф и св Франциск и спиранията на Кръстния път. Това беше неговото дело. Той е намерил художник, който за не големи пари направил това което днес намираме в църквата.
Това ангажиране съжъви отец Мариуш и много го свърза с работниците. Той умеше да говори с тях и те с голямо желание са търсили неговото псиръствие. Отец Мариуш видял големи неща в църквата, които до ден днешен чакат изпълнение, например библиотеката зад олтара.
После голямото освещаване. Въпреки, че пак повечето слава падна върху мене, то герои бяхме ние двама, на равно. Не всичко можахме да направим до освещаването затова много неща са довършвал той сам, когато мене ме вече нямало в София и за тази част не мога нищо да кажа, Но хубаво стана.
Трудно е да не споменем за камбаните. Толкова се радвахме когато са дошли одлятите камбани. Найпосле София дочакала сериозни и истински камбани. Радост беше голяма.
За да можем да финасираме обзавеждането, тръгнахме с отеца да проповядваме в родната ми енория, духовните упражнения. Натрудихме се много, но можахме за възнаграждение което получихме от хората да закупим всички литургични параменти и още ни остана. Отец Мариуш тогава блесна като голям проповедник. Той водил проповеди за възрастните аз за децата и младежи. Това май беше ни последно глоямо дело за заедно.
Всичко което съм написал до сега, това са само трохи от това, което Господ с помоща на о. Мариуш анправил в България. Затова нека да въславяве Спасителия че дал на отец Мариуш звание, което го довело в България. Имахме възможност да вървим поне малко заедно в посоката небето. Той като първия ни изпреварил в постигане целта. Но остана отец Мариуш между нас не само в спомени, не само в сградите, не само в сърцата, а също в конкретни хора, които укуражени от неговото слово, пример, са избрали пътя на Бога в своя живот. Ням да ви викам по има. Вие сте много. Вие знаете и вие в своите молитви хвалете Господа. Както аз му благодария, че даде ни тази възможност да вървим заедно и да се учим един от друг.
Кизу
ToJo 