„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…”
Спомени за о. Мариуш Полцин
„ Oт Белозем отново в София” – 8част
Днес седя на летището в Рим и огледайки се зад минаващите монахини, свещенници, младежи… Идват от ново спомени за нашите с Мариуш пътувания. Лично той предпочитал да стои на мястото в Белозем, а мене да ме праща да представям или защитавам нашит, често написани от него, проекти. Когато вече бяхме в голяма нужда и предстоеше нещо нестандартно необикновено, като например строежа на конкатедралата в София, той си стягал багажа и тръгвахме заедно. Понякога му беше болно и убидно непрекъснато да се обяснява защо искаме това или онова да правим… Най-убидно беше като подобни въпроси отнасяха се към нашия последен голям проект, конкатедралата св. Йосиф в София…
Иамше пътуванията с министрантите за Полша, с младежие за Оазис, послед голямото пътуване на три микробуса за Южен Тирол, да благодарим за труда на капуцините… Във всички тези бях водител аз, ама ние ги потготвяхме заедно. Той, Мариуш беше настоятел, той имал тежката дума, придавал кураж, давал предложения оставяйки изпълненията на другите.
И така дойде година 2001. Година на големите промяни и първия признак, че със здравето на отеца не е съвсем добре.
След смъртта на отец Алойз Бодурски, първия след войната кустош в Блгария (той почина от същия рак който унищожи и отец Мариуш) въжетата на управлението на капуцините в България пое отец Мариуш. През януари 2001 г. имахме капитул, т.е. избирателното събрание, кой след отеца поема управлението и прочее. Падна си на мене, тъй като аз съм бил втория по възрастта в България. На пролетта отец Мариуш довърши всичките строежи в Белозем и ме смени в София. Замени малката местност Белозем на столицата София. Както казвала леля Донка, „Домине, сега станахте гражданин.” Но в отеца винеги е бил гражданин, той нямал проблем с това. Умеел да говори с великите и с просяците. Но въпреки всичко Белозем дълго време гореше в сърцето му. А днес мога да кажа, че никога не е спряло да горее.
Отец Мариуш в началото след завръщането си в София, като поеел конкатедралната енория Св. Йосиф искал да приложи опита си от Белозем, особено с хората. Но това не е ставало лесно. София, това беше съсвсем друга лига. Не че е била подобра от Белозем. Хората изискваха другия потход. А отец Мариуш вече нямал търпение и сили да започва всичко от ново. Предишния път беше той твърдо кратко в София, за да бъде присвоен от новия тип енорияши. Бързо се убедил в това, като нарекъл някои присъстващи за причастието верни, че се кланят като „пингвини”. Това Софиянците му помнят до ден днеш.
Това беше София, хората бяха много по-твърди и уверени в себе си от колкото предишнин енорияши. Затова и бързо отец Мариуш променил техниката.
Пиша го, за да се разбере, как се постига първата здравна криза. Аз отидох като кустош на неговото място в Белозем. Минаха няколко месеца и в края на септември, нашият провинцял, настоятел от Полша, ме помоли да се завърна в София и да потпомогна Мариуш. Тъй като големия стрес от Белозем и все още поголемия от София не простиха на Домина, отец Мариуш за първия път припада и е отведен в боницата. За щастие това не е било сърце а на база на нервна криза припадане. Но сега вече знам, че точно от такива моменти роди се рака в отец Мариуш. Стрес, стрес…
Но отеца не заминава за реконвалесценция. Той остава в София в енорията, предавайки на мене задължения на енориста и от нова станахме тандем. От ново работихме от близо заедно.
През тези години пораснах и аз. Вече вземах решения и иницятиви сам, не винеги съгласувани с отец Мариуш. Това може би допълнително го напрегвало.
Трябва да кажа, че отец Мариуш беше много строг със себе си очаквал другите, имам пред вид нас капуцините, да сме на подобно ниво. Не е било лесно.
Но ние поехме ангажиментите оставяйки отеца да се възстановява лека полека и наглежда дела, които му бяха по сърце. Това беше предимно „Гласът на Църквата”, малката част от стария „Добрия печат”. Отец Мариуш издигнал го на високо ниво.
По това време появяват се и първите семинаристи. Отец Елко и Йосиф. В тях виждахме, особено отец Мариуш, че всичкия този труд имал смисъл. До последно отец Мариуш наглеждал и съветвал о. Елко, както и самия той до кончината на о. Мариуш остана с него в телефонна или електронна връзка.
Лека полека дойде и година 2002. Година на великолепните събития. Идването на папа Йоан ПАвел 2 в България и нашата софийска енория и разрешението за строежа на новата конкатедрала. Но за това във следващата част.
Скъпи отец Мариуш, помагай ни, да не се загумим на земния ни път.
Кизу
ToJo 