„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…”
Спомени за о. Мариуш Полцин
„ БЕЛОЗЕМ 2 КМ” – 7част
Погребението свърши. Тленното тяло на отец Мариуш намери своя покой в енория която толкова обичаше в Пила. За наша енорийска църква там, можеше той да разказва с часовете. Неговия артистичен дух намирал непрекъснато хубаво там, където другите не са виждали нищо освен бетонните конструкции. Не можах да го придружа в този последен участък на земята. Мене пак ме носи на другия край на света. Последния с-м-с който ми прати от болницата беше: „на теб ти e хубаво, можеш да си пътуваш…“ но това не беше упрек, а повече шъга, че аз пак съм на пътя а той на мястото. Думите са много бедни, а и спомени за миналото се затриха. Когато човек стигне 50 години, главата не е същата. Но съжелявам само едно, че братята от нашата нова Капуцинска Провинция: Австрия-Южен Тирол, не можаха да го опознаят какъв беше наистина. Последната седмица отец Мариуш показал само пред някой дълбочината на душевния си живот. За сега не мога да го разкажа. Но бях възхитен и даже завидях…
Нашите събратя не са успяли да познаят размах на мисленето и планирането му. Мариуш излизал извън всички рамки в обхвата на света и настоящия живот. Обаче този дужовен живот беше само за него. Може един ден ще разберем поне част от това.
Всъщност не че ние го познавахме добре, понеже не знаехме никога това което преживявал в сърцето си, така в България както и борейки се със болестта си. Но имахме между нас двама един тънък и нежен конец на разбирателство, който ни свързвал в общата ни мисия. Това беше бурно разбирателство но конструктивно. Можахме да разчитаме на себе си. Това беше нещо което ни завиждаха. Но това беше наша сила. Толкова различни по същото време толкова единни гледахме в същата посока. Всеки от нас по различен начин гледал живота но винеги за общото благо: доброто на Църквата в България.
За Австрия на Мариуш не му стигнало време. Първо смирено учене на немски, после пасторалните ангажименти и на края Кръстен Път. Но виждайки тълпите на хората в Клагенфурт и това което хората са разказвали за него, поне течи които са го познавали, гледайки сълзи на владиката, сълзи на светските хора… Да ли наистина не му стигнало време?!…
Това добро на местната Църква в България ни води пак в Белозем. След като построи новия енорийски дом, веднага се захвана с най-важното – енорийската Църква. Това беше много голямо предприятие което изисквало няколко години. Ремонта на църквата почна от няколко фронта. Покрива, мазетата, закристията и най-важните неща: прозорци и Кръст на Св. Франциск. Помня този голям плач в Белозем, когато отец Мариуш махна картините от храма. Много хора са се му убидили. Но той имал план. Заместил картините с най-големия в света кръст от св. Дамян, така наречен кръст на св. Франциск, който е ръчно нарисуван от Белоземски художник Костандин Констандинов. Никой няма такъв голям и краси кръст от Сан Дамяно като Белозем. Да ли някой му се извинил? Но Мариуш не чакал извинения. Имал търпение и закал хората да разберат. Тази голяма делегация от България днес в Пила потвърждава това което пиша.
Белоземските прозорци на църквата предствляващи четърите елемента на земята: Огън, Вода, Въздух и Земята. Колко пъти слънцето си играеше със тях създавайки прекрасни визуални представления. И това е пак дело на белоземските художници и неговото семейство. Покъсно същото направи отеца в конкатедралата в София. Това е тяхен патент. Патент на Белозем.
Подът в църквата направен от гранит, това са били няколко години събиране на остатъците от рязан гранит от фирма Монолит в Пловдив.
Междувременно работеше се и в мазето на църквата. Огромно пространство земя изхвърлена от фондаментите, бившите стаи на отците от времето на режима, са се променили в огромен брой на залите по катехизис и места за срещи на групите. Днес трудно да си представим фестивала без тях.
Преди да се организира първия фестивал, отец Мариуш измислил построяване на сграда, в която искахме кухня и место за склада за столовете. Но като имаме партера, защо да не направим още етажа? И така направил пореден хартиен модел с помоща на който се строеше сегашната пасторална сграда съз залите и леглата, кухня… Към това още амфитеатър. Такъв голям комплекс, нямал николй.
Тук трябва да спомена за двама другари, които в тези трудни години са разсмивали Мариуш и мене. Един огромен червен котарак Рашко, който беше върха на мързела. Обичал да се чеше в краката ни. Когато се нахранил беше като един пияница който опирайки се до стената спускас се по нея на гърба, докогато не паднал и не заспал. Любимата му стена беше тази от малката къщичка. Но за съжаление, бързо отецът я розрушил, тъй като пречеше на входа в новия пасторален център. Рашко си намерил ново място. Новите плочки на ремонтираната църковна срграда му бяха много удобни за дантейските сцени от мързела.
За да отец Мариуш не е сам, още в периода на започване на ремонта на църквата, някой му донесе голяма жива топка, това беше Мечо. Мечо беше куче Сан Бернард. Отец Мариуш не е бил човек който демонстрирал чуствата си, освен ако не се карал за нещо. Но Мечо направо му изваждал сърцето. Като на входа на църквата се появи огромно количество пясък за ремонта на църквата, Мечо след като заобиколил в лудия галоп двора, лягал си върху пясъка на върха, слагайки предните лапи една върху друга и с повдигната глава наблюдавал какво става в неговия двор. Отец Мариуш тогава ми казвал: – гледай го, белоземския цар. Мечо беше огромен. Никога никого не е захапал, ама когато се запътил в твоя посока беше страх, че сега ще те отнесе. Голяма душица беше той, а въпреки всичко хората ги беше страх от него. То и затова никой никога нищо не е откраднал о църковния двор, поне докогато Цар Мечо беше там.
Въпреки че идеята за всичките постройки беше на отец Мариуш, първия Белоземски фестивал през 2000 година, възложи да организира отец Йозеф Мизера, който през няколко години беше в София със нас.
Такъв беше отец Мариуш. Правеше нещата оставяйки другите да ги ползват. За себе си нищо. И фактически отец Мариуш, като контраст за мене, имал за себе си малко неща. Най-важна беше пишещата машина, от тези имал няколко. Но никога електрически, винеги нормални, ръчни от миналата епоха. Даже когато написал проект за компютрите, обзавел с тях всички капуцински домове в България, продължил да пише на машината. С нея успявал да троши сърцата на благодетелите. Как го е правил, знае само той.
Какво е Белоземския фестивал, на Белоземците не им трябва да се обяснява. Въпреки, че дългите години то аз бях звезда на сцената, не би ме имало там, ако от зад не дръпваше конците отец Мариуш. Аз бях по артистична и сценовата част. Но той с кметовете организирал дарители, гости, ядене, спане…
Има един епизод, в който се ползвахме от крадения материял. Тъй като не сме имали още възможност да поставим големия Билборд при магистралата, някой ни донесъл каучукова боя от строежа на магистралата, с която се рисува белите пътни петна. Иницятива не е била наша но ние я реализирахме и на моста преди отбивката за Белозем и Стрияма/Раковски (тогава за пътните знаци още никой не е дочул) потготвен специялен отрияд е написал БЕЛОЗЕМ 2 КМ и стрелката на дясно, за да се знае, че център не е Раковски а Белозем. На скоро видях, че все още го има този надпис.
Такъв беше отец Мариуш в делата си. Не се страхувал от размерите на събитята, ако те са били добро за народа. Не го е било и страх от амбон да изкрещи и да се скара, ако е било заслужено. Никой не се обиждал. Всички са знаели, че ако „Домин пак се кара“ това беше за доброто. Да удари по някои твърди глави, че най-после дойде време и за промяната и в главата. Той се карал а хората още повече са го обичали. Той е бил като баща.
И така скъпия отец хората ще те обичат още повече и повече. Ако има нужда, каряй ни се и от небето. Хората ти казват: „Вечен му покой“!
О не, няма да те оставим на спокойствие. Май често ще те викаме за помощ.
Кизу
ToJo 