Просто Белозем – спомени за о. Мариуш – 6 част

„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…”

Спомени за о. Мариуш Полцин

„Просто Белозем” – 6част

Вече утре в Полша в град Пила, в капуцинската църква, тленното тяло на отец Мариуш за последен път ще бъде заобиколено от събратята. Половина от живота си беше между тях в Полша. Втората половина в България, затова и голяма делегация от Белозем, водена от о. Елко, ще представлява  вярващите за които отец Мариуш около 18 години е живял. Но това не е вярно число. Той живял за вас в България не само когато беше физическо там, а също и последните години, извън нея. България винеги беше на първото място в мисълта му. А и това, че ние помежду си често говорихме на български, е едно от доказателствата, колко много живяхме България.

За отец Мариуш, както и за мене, „първата любов ръжда не хванала”…

Когато отец Мариуш започнал да живее в Белозем веднага почна да проектира графика на предстоящите работи. Като първо беше укрепване на заобикаляща терена на енорията ограда. Искам само да спомена, че като начало, отец Мариуш е заживял в мазето под църквата, там където с години наред са живяли неговите предшественници. В момента няма да влизам в подробноститте, щото те са били толкова много, че излезе една книга само да опиша Белочемския епизод.

След това унищожи нещастния гараж със принадлежаща му ограда. Това беше момент, който в главата на отец Мариуш роди гениален план на днешния строителен облик на енорийския двор. Изведнъж видяхме колко много двор имаме и колко много неща можем да направим. Так се роди идеята за фестивала, за енорийска пасторална сграда с кухнята, амфитеатър, пасторален център под Църквата и ремонта на цялата църква.

Но преди са се осъществили тези прекрасни проекти, отец Мариуш видиял първо нужда от придобиване на нормални човешки условия за живеене. След като отец Франц се премести в Пловдив, отец Мариуш се премества в самотностояща къщичка пред входа в мазето и там започна да пише десетки проекти за набиране на необходимите средтсва. Там, помещението 2 на 3 метра, по нощите, на стара пишеща машиа разпраща писмата. И парите лека по лека идват. Но не толкова бързо, за да могат да покрият разходи на започнатия строеж на новия енорийски дом. Това беше допълнителен стрес, тъй като той взимал на заем където могъл, само и само, работите да тръгнат и да продължат. Това беше много подходящ момент, да се роди зародище на неизлечимата болест, която го отведе от нас. Отец Мариуш започва да страда от киселини и рефлукси. Аз само претполагам, че това е било начало но както правия ретроспекция в миналото, мислия че съм прав.

Преди да се почне разрушаване и строежа на стария енорийски дом, отец Мариуш прави от хартия енид макет на новия дом. Сваляше се в него даже покрив, за да се види разположението на стаите и така сме тръгнали. Казвам тръгнали, чащото и аз по различен начин узаствах в създаването и реализация на проекта. Но бащата, изпелнител, архитект и конструктор, беше о. Мариуш. Въпреки, че строихме върху предишния фондамент и бетонната плоча, отец Мариуш нанесе много подобрениа, модерни за това време. Имайки опит от студа, който прониквал старите стените на предишния дом, всичките стени са били двойни, а между тях стереопор. Това може и да звучи смешно днес, но за деведесете години беше съвсем мово решение. Върха бяха тоалетните чинии монтирани върху стената и казанчета монтирани под стената. Електрическо подово отопление, който никога не фунциониралко както трябва, а както вече заработи, вдигаше толкова прах, че можеше да се получи туберкулоза.

Хита на строежа бяха алуминиеви дограми с термичен мост от Стряма, двойни стъклени пакети и отоплението от двойна доза изолационна вата, която рябваше да ни пази от студ и горещо. Бяхме толкова горди от този строеж. Днес и отец Мариуш се подсмивал от собственното си дело, но бяхме горди. Никой нямал такава дограма, такова отопление, баниите в Белозем като нас. А на края като на бяло замазахме целия енорийски дом, Белозем като че ли блесна като ново. По това време малко къщи имаше външна замазка, а да не кажем някой да я направил на бяло…

Ех, бяха времена. След като завършихме енорийски дом, отец Мариуш можеше да се премест в истински дом. Найпосле, на му капеше на главата а и студ не дразнеше му ръцете. Пристигна и о. Марек, който с кураж пое ангажимента в пасторална дейност, предоставяйки на о. Мариуш повече време за възстановяване на облика на църквата.

И въпреки всичко, отец Мариуш никога не се направил на селски поп. Моля никой да не се обижда, исках само да кажа, че винеги беше облечен перфектно, с бяла риза, изгладени панталони, чисти обувки. Никой даже не би подозирал, че това русо момче живее в къщичка пропускаща вода, без баня, нормална тоалетна.

Отец Мариуш всички нас ни учил на запазване на определено ниво облекло. Домин трябва да дава пример.

Както гледам днес Белозем, всичко на което о. Мариуш ни учил е там. Белозем не е вече сиво, е шарено. Въпреки че хората не са станали милионери, ама тяхната бедност стана шарена. И такъв бих искал да го запомним.

Ще свърша днес с това. Следващия път, ще ви разкажа за Рашко, за Мечо, неразделимите другари на о. Мариуш и за ремонта на Църквата. На смяна на прозорците…

Отец Мариуш отивай си спокойно и в мир. Твоя труд даде плод. Ние няма да те забравим нокога. Записан си хроники на човешките сърца. „Домине, измолихме”.

Кизу